Винаги съм обичала много малките междуселски пътища, където ти си единственият на шосето, а от двете ти страни се редуват плътна зелена ограда от храсти, дървета и засадени полета. Винаги съм искала да се радвам на гледката по-дълго и съм съжалявала, когато участъка свърши. Е, всички вече знаем, че някои мечти се сбъдват, нали :)) Пътят към New han в промежутъка от магистралата към селото е точно такъв.
7 километра обградени от люлякови храсти, липи и диви кестени. Стотици пъти за изминалата година минавайки от там съжалявам, че нямам фотоапарат в себе си, за да снимам лъкатушещите се зелени поляни. Да запечатам люляковите храсти от двете страни на пътя. Да хвана залеза над Витоша, когато слънцето прелива от розово в лила…
Първите месеци от живота ни в New han всеки ден криеше изненади. “Ела, ела, усети въздуха” – се чуваше не веднъж от балкона или градината. Песните на птичките, жужженето на пчелите, мириса на дърва, чистият въздух. Постепенно обаче забравяш. Свикваш. Става ежедневие. Малките радости в живота вече не са това което са.
Въпросът е защо. Защо спираш да се радваш? Какво е щастието? Чували сме, че се крие в детайлите. Знам, че цъфналото дръвче, усмивката на любимия или смеха на детето на улицата те карат да се усмихнеш и ти. Единственото, което се иска от теб е да ги забележиш. Да събудиш сетивата си. Все пак е пролет.
И следващият път като минаваш по подобен път – намали скоростта и отвори прозорците до долу, стига да не вали, разбира се :))
А в следващия брой на списание GoBio очаквай 3 рецепти с люляци в тях.
Ако все още не си се записал за новото предизвикателство – побързай! Започваме в понеделник!
