Колко хубаво ще бъде да живеем в идеалния свят! Всички ще сме успешни, здрави, умни, безгрешни, красиви! Ще си живеем без трудности, болка и дефекти. Ще имаме перфектните партньори, перфектните деца, перфектната работа, перфектната фигура и най вече ЩЕ МОЖЕМ ДА ЯДЕМ КАКВОТО СИ ПОИСКАМЕ!
В идеалния свят ще можем да се храним безразборно с торти, пици и всякакви вредни храни! Няма да броим калориите и без притеснения ще си оставаме все така съвършени и перфектни! Какво ли би било? Какви ли бихме били тогава?
За миг се опитах да си представя живота по този начин и честно, нещо се сгърчи в стомаха ми. Чак ми прилоша от тази картина.
На бас се хващам, че след няколко дни няма да искаме да вкусим нищо от това. Ще живеем като „идеални“, със смътното сгърчено чувство, че ни липсва нещо. Ще трябва да продължим живота с усещането за загуба – загубата на правото да сме несъвършени, уязвими, слаби, незнаещи, непокорни и всички други НЕ-та, които ни отдалечават от перфектността и идеалния живот.
Звучат ли ви познати горните желания? На мен ДА.
Срещам ги в себе си, приятелите и познатите. Особено ми е трудно да ги управлявам когато съм тъжна, изморена, стресирана и неудоволетворена от нещо. Признавам, първата ми реакция когато се издъня доскоро беше да посегна към нещо вкусно и калорично или да си купя подарък. После, независимо дали съм се поддала на импулса да компенсирам липсата си с храна или друго бягство, с нежелание отново се изправям пред проблема.
Седи пред мен и свети като червена лампа, очакващ да го видя, призная и разреша, давайки си това, от което наистина съм имала нужда. Пристъпвам към него малко по-смирено, защото знам, че имам среща с болката и липсите в себе си, а когато се обърна към тях, предпочитам да не съм осъждаща, арогантна и оценяваща. Иначе се връщам отново към познатото „перфектно“ и сгърчено усещане в мен самата.
Неслучайно проблемите с храната и консуматорството вълнуват толкова много хора в последните десетилетия. Живеем в цивилизован свят, в който медиите и рекламодателите успяха толкова успешно да асоциират консумацията с просперитет и щастие, че да се откажеш от нея днес означава, да изложиш себе си на охулване и подигравки.
Проблемът в нас обаче остава и колкото повече консумираме, толкова по не ни стига и толкова по-празни се чувстваме.
Къде е препятствието пред истинското усещане за себе си и как да стигнем до истинското удоволствие от живеенето?
За да си отговорим в някаква степен на този въпрос, нека да се вгледаме в нас самите – такива, каквите сме, в този момент. Голяма част вероятно пораснали, сериозни, важни, отговорни, самостоятелни. Вглеждайки се в себе си обаче, сега си припомнете и какви сте били – някога там, като малки деца, когато храната за повечето от вас е била точно това – нещо обикновено, на което сте се радвали, приемали и после сте забравяли, без да пресмятате калории, колко е здравословно, къде ще ви се лепне или колко грама трябва да се поема от нея.
Вероятно връзката ви с храната е носела само удоволствието от това, че сте си заситили глада, след което после бързо сте я забравяли, заети с някоя важна детска задача. Сега може отново да се върнете в настоящето и да си отговорите на въпроса “Кой съм аз сега и как се промени отношението ми към храната от детството до днешният ден?”
Предполагам, че всеки ще има различна история. Собствена интимна история с храната и отношението към нея. Аз си спомних мекиците на баба и гадният крем от детската градина. Спомних си също игрите, радостта, безгрижието и това да не бързаш за никъде. Спомних си, че само играта не ми стигаше…
Продуктите, които създадохме за теб:
Ако се върнем още по-назад обаче, в началото, когато животът е влязъл в нас чрез дишането и жизненоважната кърма от майката, може би ще намерим нещо, което е валидно за всички хора в отношението им към храната. Това нещо е било всичко, от което сме имали нужда тогава и което сме получавали чрез нея – любов, топлина, сигурност, доброта и приемане.
Храната и връзката с майката са ни давали не само живот и хранителни вещества, но и усещането за благополучие на психиката и имунната система. Тогава сме били само сетивност. Не сме знаели нищо за себе си. Не сме имали способност да мислим логически, да размишляваме и да правим преценки. Били сме изцяло зависими от обгрижващия родител и сме получавали достатъчно – нито повече, нито по-малко. Точно толкова колкото сме имали нужда.
При добро стечение на обстоятелствата, ако в началото на живота си са ни дали безусловна любов и грижа точно тогава, когато сме били най-безпомощни и уязвими, сме израснали с усещането, че сме желани и приети, само заради това че ни има.
Ако сме били недохранени, не сме получили нежност, ласка, любов и грижа през първите етапи след раждането, ние сме били лишени от най-важното за нас – жизнеутвърждаващото възприятие, че сме правилни, съвършени, такива каквито сме, добри и желани. Без това убеждение, човек страда от липса на увереност, независимо на каква възраст е. Резултатът е липса на пълноценно усещане за себе си, спонтанност, състрадание и съчувствие.
Като бебета всички сме били добри, но за да научим това е било необходимо да видим отражението си в начина, по който другите са се отнасяли към нас. Това важи не само за първата година от живота ни, а и за цялото ни детство. Без това чувство, ние трудно стигаме до истинските си потребности от комфорт, сигурност, помощ, другарство, любов, приятелство, удоволствие и радост от живота.
Често във вътрешното пространство, което би трябвало да се изпълва от собствената ни личност, благодарение на липсите, ни се губи усетът за нас и другия. Вместо емоции и чувства, чувстваме смътна празнота. За сметка на това, компенсаторно, развиваме интелектът, за който няма прегради пред идеала и перфектността – перфектни отношения, перфектно тегло, перфектна работа, перфектен живот.
Оставаме фиксирани в постоянно анализиране, преценяване и контрол и вкарване в шаблони, които да ни дават сигурност. Превръщаме се в интелектуално зрели възрастни, но с емоционални дефицити, които по-късно ще ни пречат да се свързваме с другите и да разбираме по-добре себе си. За жалост, пропускаме голямата подробност, че нито една от основните ни потребности не можем да задоволим сами, без наличието на отсрещното Ти.
Всички живи хора имаме нужда от принадлежност и сигурност, утвърждаване и подкрепа, хранене – материално и духовно, докосване и секс. Често обаче, анестезирани за истинските си чувства и желания скрити в тялото, стигаме до задоволяването на тези които са в главата ни – желанието за съвършенство и успех на всяка цена. Така прекомерно се храним, работим, спортуваме, живеем и консумираме живота си без истинска връзка със себе си и автентичната си същност.
Живеем, загубили не само “Не”-то, но и истинското “Да” – онова “Да” на нас такива, каквито сме – неидеални, но истински, свободни да изберем да бъдем себе си.
И ако дотук още не сте разбрали какво е идеалното хранене, ще ви отговоря – такова просто не съществува.
Така както не съществуват идеалният човек и идеалните отношения. Има истински хора, истински отношения и жив живот, който иска да се осъществи чрез нас по най-добрия начин. Можем да дадем на света и на себе си най-доброто, с което разполагаме и това ще е достатъчно. Няма нужда да сме прекалено тревожни, обсебени, мислещи, претеглящи. Можем на първо време, просто да бъдем честни и открити, такива каквито сме.
Защото – ако измислят хапче за идеалното тегло, ще се наложи да се изправим срещу истинските си проблеми.
Като изход в началото, именно оттам може да тръгнем – от избора да бъдем себе си, да потърсим истинската красота в нас, хармонията и баланса, да си дадем възможност да изразим истинските си чувства, да разберем истинските си желания – първо пред нас самите, после пред другите.
Родени сме така, че здравият емоционален живот да тече в нас без блокажи. Чувствата и емоциите се появяват, дават ни енергия, изпращат ни послание и ни задвижват към правилното действие. Когато сме били малки, в стремежа да се защитим сме усвоили отбранителни модели и защити, които като възрастни ни правят самодостатъчни, взискателни и недоверчиви.
Можем да си дадем сметка, че стената която ни защитава от болка, всъщност ни лишава от възможността да дадем и да получим любов. Обратното на това е да опитаме да бъдем осъзнати за собствените си чувства, да допуснем да бъдем откровени и отзивчиви. По този начин пропастта между съзнание и тяло, мисъл и чувство, лично и общо може да се намали.
Вместо да живеем не – удовле – творени, бихме могли да си дадем приемане, истинско удоволствие и да сътворим себе си по нов начин, въпреки травмите и липсите.
Тогава няма да имаме нужда от хапче за идеалното тегло и няма да търсим съвършенството, защото ще разберем, че можем да намерим всичко в себе си. Тогава ще добием смелостта с обич и разбиране да се изправим срещу липсите, които заместваме с храната и като любящи родители на себе си, да си дадем най-доброто. Тогава ще си спомним че сме дошли на този свят съвършени и достатъчни.
Въпрос на избор, отношение и любов!
Милена Младенова
Психолог – психотелесен психотерапевт
Email: msmladenova@gmail.com
